Смъртта и войникът - Твардовский Александр Трифонович

Стихва битката и горко

гасне залезът студен.

Неприбран, Василий Тьоркин,

на снега лежи ранен.

Кръв по пряспата пролазва,

звън далечен чува той

и смъртта над него казва:

- Хайде с мен, войнико мой.

Аз приятелка съм твоя,

ти ела ме придружи,

а виелицата моя

пътя наш ще заснежи.

Трепна Тьоркин, но без вопъл

и без ропот рече твърд:

- Аз съм още жив и топъл

и не съм те викал, смърт!

Ала тя със своя кикот

го пробола като с шиш:

- Вярно, жив си, му завика,

жив си още, ала виж…

как докосва те със нещо

мойта сянка, та сега

ти дори и не усещаш

по страните си снега.

Но не бой се, не по-лоша

е нощта от твоя ден…

- Кажи точно - какво още

искаш ти сега от мен?

Тук старицата зловеща

се смути, изви глава.

- Искам много малко нещо,

просто нищо е това.

Само знак, че си съгласен.

Уморен си ти, признай!

Кажи: - Моят край е ясен…

- Казвам “да” и слагам край?

- Казваш “да” и ти е съден

вечен празник и покой.

- Тази няма да я бъде.

- Пазариш се, драги мой!

А напразно е, повярвай:

ето - свил си колене,

Устните ти посиняват,

стинат зъбите ти…

- Не!

- Помисли си, пак ти казвам,

иде нощ със страшен мраз,

да не зъзнеш ти напразно

и да се не бавя аз…

- Аз ще потърпя.

- Прости му,

че говори той така.

А под моя плащ ще имаш

мойта вечна топлинка.

Вярваш ми.

И плачеш.

Значи

ставам по-добра за теб.

- Не за твойта милост плача,

плача от студа свиреп.

- Все едно дали от радост

или болка плачеш ти.

И студът е безпощаден,

и виелица пищи -

кой ще тръгне да те търси

теб под тези небеса?

По-добре е да се свърши

всичко тук. И начаса.

- Смърт, хитруваш. И ме дебнеш.

Друго аз съм начертал.

Смърт, не ме цени на дребно,

аз не съм се наживял!

- Да останеш, да живееш -

кал, умора, съсипни…

И кажи тогава де е

смисълът на твойте дни?

Няма да те убеждавам,

ти самичък разсъди.

- За какво да разсъждавам?

На война войник бъди!

- А какво ще свариш в къщи?

Празен дом,

жена сама…

- Веднъж с фрица аз да свърша,

смърт, и право у дома!

- Да допуснем, че без пушка

ти се върнеш наконец:

там ограбена до шушка

е земята ти, боец.

Голи ниви.

- Ще започна.

- Пустош.

- Няма да се дам.

- Няма къща.

- Дялам точно.

- Печка няма.

- Зидам сам.

Всичко, драга, аз умея.

Няма страшно, щом съм жив!

- Да речем, че оцелееш,

но се върнеш куц и крив,

със една ръка се върнеш

и си хром, и си сакат…

Тука Тьоркин се обърна

към старицата назад

и пророни с глухо слово,

губейки и кръв, и свяст:

- Само при едно условие,

смърт, при теб ще дойда аз.

Сам сред тези хълми голи,

слаб и смазан в този миг,

просто почна да я моли

поваленият войник:

- Пръв не съм.

Не ще съм и последен.

В твоя мрак ме приюти,

ако в нашия победен

ден ме пуснеш в отпуск ти,

ако ти дадеш ми клетва,

че под тази синева

сам ще видя как просветва

салютираща Москва,

ако пуснеш ме сред всички

живи жив да повървя,

на едно прозорче ниско

да почукам след това

и когато се покажат

там две женски рамене,

една дума да им кажа.

Половинка дума.

- Не!

- Е, тогава, Тьоркин рече,

виждам - раната кърви,

но съм жив и, смърт, далече

ти по дявола върви!

Ще скимтя от болки люти,

ще пълзя,

ще плача,

сам,

но на теб ни днес,

ни утре,

знай,

че няма да се дам!